ЧИСТИЛИЩЕТО
ЗАПИСКИТЕ НА ЖИВОТА
Роберт Белмонт беше нов в Чистилището. Преди няколко часа, когато падаше от скалата, животът му просветна като светкавица пред очите. Последва удар и тялото му се разби в пропастта, покрита с планински камъни. Остра и непоносима болка го преряза. Внезапна тъмнина покри всичко. Мина известно време, когато светлинка се появи някъде далече пред него. Роберт се устреми към нея и когато я достигна, неочаквано се извиси, виждайки тялото си лежащо върху една скала. Хора се трупаха около него с ужасени лица. Той гледаше в недоумение тяхното суетене и искаше да им каже, че всичко е наред. Но никой не можеше да го чуе. Тялото му лежеше безжизнено, с лице към земята. Роберт се носеше над него в странна прозрачна форма, която леко се плъзгаше из въздуха. Въпреки че беше извън тялото си, той се чувстваше жив повече от всякога.
Огледа се. Хората, животните, растенията бяха заобиколени с прозрачни цветни сияния. Това го озадачи.
“Трябва да е аурата” – помисли си той. Но никак не можеше да разбере защо изведнъж започна да я вижда. Беше чувал, че хората притежават електро-магнитно поле около телата си, но никога истински не бе повярвал в това.
Беше приятен слънчев следобед. Високо горе се виеше планинският път. Роберт бе поискал да се наслади на красивата гледка, която се разстилаше пред очите му и се губеше в маранята на хоризонта. Долу, в подножието се разстилаше градът с трепкащи светлинки и течащи пътни артерии. Той бе застанал на самия ръб на пропастта на планинския склон над последното предградие на града и се опитваше да различи контурите на морския бряг напред в далечината, когато загуби равновесие и полетя надолу. Тялото му падна в близост до голям планински туристически комплекс тъкмо когато туристи слизаха от един току-що пристигнал автобус. Хората се струпаха около него покрусени.
След малко пристигна линейка. Тялото му бе понесено към близката болница и Роберт го последва. Видя му се странно, че можеше да се движи успоредно с хвърчащата надолу кола на бърза помощ. След кратък преглед от лекарите Роберт бе обявен за мъртъв.
“Мъртъв!” - извика той. - Не може да бъде!
Роберт се чувстваше отлично. Даже превъзходно.
Но внезапно една мисъл го жегна. Защо вижда тялото си отделно от него самия?
Смут обхвана сърцето му. Нима това е краят на неговия живот? Невъзможно е. Та той се движи, вижда, мисли. Какво приказват те?! Роберт искаше да извика, но внезапно спря.
“Майка ми!” - мисълта за нея го накара да подскочи.
Бърз като вятър, той се втурна към къщи. Ето я къщата от червени тухли с кипарисово дърво пред входа и дъхави цветя покрай пътеката. Тревата, равно окосена, блестеше като изумруден килим под слънчевите лъчи и големите цъфнали храсти около оградата полюшваха леко клонките си. Старото куче седеше на прага. То погледна към Роберт, завъртя опашка и радостно залая.
Вътре майка му се суетеше из кухнята, приготвяйки вечеря. Лицето й някак бе напрегнато. Тя изпусна една чиния, която се разби с трясък на пода. Мърморейки, мисис Белмонт засъбира парчетата.
- Не се тревожи, мамо. Само една чиния е. - Роберт я прегърна. Но тя с нищо не показа, че го вижда.
- Майко! Майко! - извика той край ушите й.
Тя не го чуваше. Роберт се натъжи. Той постоя известно време край нея, опитвайки се да предизвика напразно вниманието й.
В хола баща му четеше вестник. Той не повдигна поглед, когато Роберт влезе.
- Татко! - Роберт го повика тихо. - Татко! - изкрещя той, опитвайки се да разтърси раменете му. Никакъв отговор.
- Какво става с теб? Аз съм тук до теб. Не ме ли чуваш, по дяволите?!
Роберт удари вестника, но ръката му премина през него, без да предизвика каквото и да е движение.
Той се върна обезкуражен в кухнята. Майка му, натежала от годините, но с меко сърце и състрадателно лице, продължаваше работата си с предаността на старите жени. Ден след ден, година след година, тя бе привързана към кухнята, вършейки своята важна, но неблагодарна работа за изхранването на семейството. Роберт си спомни, че никога не бе й благодарил за яденето, което тя му приготвяше. Сърцето му се изпълни с топлина към нея. Той я прегърна, докосвайки белите й подредени коси и я целуна. Но Роберт нямаше повече време да стои с родителите си.
Защото в болницата ставаше нещо ужасно. Тялото му бе отнесено в операционната, където лекарите тъкмо започваха да вадят някои от най-важните органи. Това бе така болезнено! Роберт долетя мигновено в операционната, крещейки в агония, но действието продължаваше. Сърцето му, черния дроб и бъбреците скоро бяха извадени.
- Крадци! - Крещеше той, опитвайки се напразно да събори инструментите от ръцете на лекарите.
В шок, сякаш побелял от болка, той видя сърцето си в буркан, носен от един млад стажант.
- Не сърцето ми! - Роберт изкрещя, втурвайки се след стажанта и опитвайки се да измъкне буркана от ръцете му.
Стажантът невъзмутимо премина коридора, влезе в една мрачна стая и остави буркана в хладилник. После излезна.
- У-уф! – простена Роберт, сядайки на шкафа до хладилника, държейки главата си. Той се опитваше да събере мислите си, когато чу тих глас:
- А-а. Ето къде си. Здравей, Роберт!
- Емилия! – извика той. – Какво правиш тук? – Той си спомни, че тя бе починала преди няколко години. Те се познаваха добре и живееха наблизо. Тя почина при автомобилна катастрофа. Тогава тя бе на тридесет и шест години и бе редактор на едно известно списание. Емилия беше хубава, милостива и добра. Ходеше на църква и се интересуваше от свръхземни явления. Сега Роберт я видя също като него, в облаковидно прозрачно тяло.
- Дойдох да ти помогна и заведа в новия ти дом.
Той я гледаше озадачен.
- Но най-напред ти трябва да препишеш записките. И то незабавно!
- Ъ – ъ – ъ!
- Роберт, нямаме време да обяснявам в детайли, защото ти трябва да бързаш. Нали видя животът ти да просветва като светкавица пред очите ти, когато падна от скалата? Това става, защото всеки човек носи в себе си записки на целия си живот – от неговата първа глътка въздух до последния му дъх. Всичко е записано – всяка казана дума, всяко направено нещо, всяка усмивка, мисъл, чувство. Когато някой умре, духът му започва незабавно прехвърляне на записките на неговия живот върху невидимото му тяло, с което ще отлитне в небесата. Човек също притежава един много специален атом, който се нарича “семенен” и се намира в неговото сърце. Това е другото нещо – душата на един микроскопичен атом, който духът взема със себе си, докато цялото останало тяло е оставено да се разложи. Семенният атом е стар, колкото и духът. Той пътува с индивида от живот в живот. Никога не умира, а съдържа есенцията на цялостната еволюционна опитност. Той е като семето на растението, в което е закодиран целия план на неговия растеж. Позволи ми да ти го покажа.
Наистина в лявата камера на сърцето си Роберт видя една блестяща искрица.
- Какво става след като записките са прехвърлени? – попита Роберт, все още разглеждайки сърцето си.
- Записките отиват с духа първо в Чистилището, после в Първото небе – Рая, където внимателно се разучават през следващите години. Нищо от изминалия живот не остава незабелязано.
- Защо? – озадачен попита Роберт.
- Каквото човек посее, това ще пожъне. В Чистилището всеки страда последствията от неговите собствени лоши постъпки. Там той вижда ефекта на своите думи и дела върху другите и е призован да изстрада сам мъката, която им е причинил – за да развие добродетели. В Рая е обратното – човек преживява отново цялата радост от добрите си действия, от успехите и постиженията си... Боя се, че трябва да започнеш незабавно работа. Трябва да бързаш, защото колата на бърза помощ е вече на път, за да вземе сърцето ти за спешно присаждане. Ще ти помогна.
Тя показа на Роберт как да започне презаписването на записките и записването започна.
- При нормални условия ти ще можеш да видиш целия си живот докато презаписването продължава. Това е дълъг процес, който може да продължи от два до три и половина дни. Но ние нямаме избор сега и трябва да го извършим с пълна скорост. Ти ще бъдеш освободен от тялото си само след като завършиш тази работа. Духът напуска тялото когато презаписът е готов. Тогава се прекъсва сребърната нишка, която свързва духа с тялото и истинската смърт настъпва. Затова човек не бива да бъде кремиран преди да са минали три и половина дни от видимата смърт.
Роберт се огледа. Той видя, че е свързан със сърцето си и с тялото си в моргата с тънка блестяща нишка, преминаваща през стените и стаите на болницата.
- Значи човек фактически умира само след три и половина дни? – Роберт се потърка по главата в почуда.
- Така е в мнозинството от случаите. Тялото продължава да усеща болки докато сребърната нишка не бъде прекъсната.
Сега Роберт разбра защо изпита тази страшна болка, когато лекарите му отнемаха органите.
Междувременно един мъж влезе и взе буркана със сърцето. Роберт и Емилия го последваха без да спират записа. Скоро те стигнаха до операционната, където сърцето му бе донесено, за да бъде подготвено за присаждане. Работата на Роберт по презаписа бе изключително затруднена. Той трябваше да концентрира вниманието си, но хората около него му пречеха, пипайки и манипулирайки сърцето му.
След няколко часа лекарите започнаха операцията на пациента. Неизбежното предстоеше – кръвта на пациента скоро щеше да бъде пусната през сърцето на Роберт. Емилия беше в паника. Тя се опитваше да попречи на лекарите по всякакъв начин, защото записът още не беше готов и чуждата кръв, потекла през сърцето, би объркала картините. Част от живота на Роберт можеше да липсва и редица усложнения можеха да настъпят от това.
Двамата направиха каквото можаха. Въпреки всичко Роберт продължаваше скоростно да работи върху записа и Емилия правеше всичко възможно да държи вниманието му концентрирано. Но това никак не бе лесно. Мисълта на Роберт постоянно отскачаше и следеше ръцете на лекарите, които работеха със сърцето му. Когато двамата бяха принудени да спрат за малко, Емилия каза:
- Виждаш ли този човек? – За пръв път Роберт погледна към пациента, на който присаждането щеше да бъде извършено. Той беше на средна възраст, плешив и с болнав вид.
– За съжаление той се опитва да се държи за живота, невежо пристъпващ Природните закони – продължи Емилия. – Защото не подозира, че духът никога не умира. Умира само тленното тяло, от което духът се освобождава, когато то изпълни задачата си. Ако тялото заболее, духът го напуска и отива в небето, за да подготви ново тяло – по-добро и по-съвършено за следващия си живот. Ще бъде много по-добре, ако този човек умре сега, когато неговото сърце спре, вместо да продължава живота си в това заболяло и изхабено тяло. – Емилия поклати с укор глава.
- Той не знае – продължи тя, - че човек притежава три невидими тела: витално (жизнено), тяло на желанието (звездно, небесно или както още го наричат астрално) и умствено. Трите заедно образуват човешката аура. Виталното тяло е точно копие на физическото и съдържа в себе си етерен дубликат на всеки орган. То усвоява безценната жизнена слънчева енергия, която поддържа живота и я препредава на физическото тяло. Без виталното тяло животът на човека е невъзможен. Ако човек живее нездравословно и пристъпва природните закони, той заболява – някой орган се уврежда. Но хората не знаят, че преди да се появят симптомите, най-напред етерният двойник на органа е заболял. Той се е задръстил и протичането на жизнената енергия през него към физическия орган е станало затруднено или възпрепятствано. Смяната на заболелия орган с нищо не променя състоянието на етерния двойник. Той няма да бъде в състояние да изпраща пълноценна жизнена енергия към новия орган и рано или късно последният също ще заболее. Човекът трябва напълно да промени начина си на живот, на мислене и да започне да се стреми към спазване на природните закони, а не да подменя болните си органи с чужди.
- Искаш да кажеш, че моето сърце няма да му помогне много? – попита Роберт с гневна нотка в гласа.
- Да, ако той не придобие ново разбиране за живота. Неговото егоистично желание да използува сърцето на някой друг човек ти причини физическа болка от операцията и ти пречи при записа. Той иска да се ползува от един орган, изграден с усилията на друг дух и отразяващ характера и качествата на друг човек, придобити чрез упорит труд през много предишни прераждания. В духовния свят това се счита за кражба. С това той само си навлича допълнителна тежест към съдбата, която ще трябва един ден да изплаща. Дори когато хората доброволно завещават органите си за присаждане, ситуацията не се променя съществено, тъй като и те ще изстрадат послесмъртните резултати и агония.
Роберт погледна към пациента, лежащ безжизнен и жълт поради упойката. Гласът на Емилия стана твърд:
- Сега той губи семенния атом на неговия собствен живот, който е изхвърлен заедно с неговото ненужно сърце в боклука. Силите, които работят в него ще трябва да се приспособят към едно чуждо сърце и чужд семенен атом, които съдържат спомените на друго еволюционно развитие от друг човек. Това от своя страна носи последствия. Един ден той ще се яви в Чистилището с объркани записки. Той може да бъде върнат да се роди отново на земята и да умре като дете. Част от опитностите от неговия сегашен живот, които са безценен капитал за духовно израстване, ще бъдат загубени за него. Но това не е всичко. Той те ограби от част от твоите записки и с това си навлича тежка съдба, която ще има да плаща за в бъдеще с големи страдания. Аз го съжалявам. През едно от следващите прераждания, той ще трябва да ти даде жизнена служба. Сега съдбата му е завинаги свързана с твоята.
Емилия трябваше да спре неочаквано обяснението, тъй като в този момент се яви нова голяма пречка.
Новината за смъртта на Роберт достигна до неговите родители и те изпаднаха в шок. Майка му започна да крещи истерично. Баща му се строполи на дивана почти в сърдечна криза. Вниманието на Роберт изцяло бе погълнато от това. Емилия се опитваше по всякакъв начин да го накара да продължава работата по записа, но всичко бе прекалено много за бедния Роберт. Той се опита за малко – записките не се получиха ясни. Започна да губи части от тях. Понякога спираше напълно, хвърчейки ту към дома си, ту към болницата. Това продължи известно време, докато накрая той загуби съзнание.
Когато дойде на себе си Роберт нямаше представа колко дълго бе лежал на земята. Но сребърната нишка не го свързваше повече със сърцето и тялото му. Тя беше прекъсната. Той видя лицето на Емилия надвесено над него.
- Какво се случи? – Роберт запита уплашено.
- Сега ти си освободен от твоето тяло – Емилия се усмихна.
- А записките? – той почти подскочи.
- Всичко е добре – Емилия се опита да го успокои. Тя знаеше, че записките не станаха отлично, както трябваше. Но при създадените обстоятелства не можеше да бъде другояче. Вмешателството в работата им бе прекалено силно и грубо. Прехвърлянето на записките е от огромно значение за духа. Но когато хората около мъртвия вдигат шум ридаейки, или безпокоят тялото, както в случая с отнемане на органите, духът не може да работи съсредоточено, а това се отразява тежко на послесмъртното му съществувание.
- Тялото трябва да бъде оставено в пълен покой върху лед в продължение на два до три и половина дни след смъртта, - Емилия се опита да обясни. – Лека тиха музика е подходяща в случая. По никакъв начин мъртвият не бива да бъде обезпокояван.
Роберт дълбоко въздъхна. Цялото преживяване се оказа твърде травмиращо за него. Той погледна към обезобразеното си тяло в моргата. Над него се издигаше някакъв странен етерен облак.
- Това е виталното ти тяло, което ти няма да вземеш със себе си. – Емилия отново му помогна в загадката. – Тленното ти тяло ще бъде кремирано утре и виталното тяло ще се разпадне заедно с него. Всички биологични процеси в тялото се извършват благодарение на виталното тяло. То поддържа живота на тленното. При смъртта човекът напуска плътното физическо тяло и нуждата от виталното тяло отпада. Затова духът изоставя и него. Когато хората погребват мъртвите, виталните тела кръжат над гробовете известно време, докато продължава процесът на разлагане. Някои по-чувствителни хора са в състояние да видят флуоресцираща светлина над пресните гробове. Тя идва от изоставените витални тела. Ти си късметлия. Твоите две тела ще се разпаднат в огъня при кремирането и ще възстановят бързо елементите в тяхното първично състояние, без да преминават през мъчителното разлагане при погребването. Ако хората знаят колко ужасна е практиката на заравяне на мъртвите, те своевременно ще се откажат от нея.
- Ние ще дойдем утре да присъстваме на погребението. Но сега нека продължим със задачите. – При тези думи Емилия го дари с една красива усмивка, от която Роберт се почувства облегчен.
- Виждаш ли, Роберт, - продължи тя с весела нотка в гласа – преди прекъсването на сребърната нишка, духът все още се намира във Физическия свят – в неговата Етерна Област. Това е най-първото невидимо пространство, през което умиращият преминава. Физическият Свят е съставен не само от твърди, течни и газообразни вещества, но има и невидима част, изградена от четири вида етери с различна плътност. Те проникват всичко съществуващо на Земята и са проводник на космичните сили, които осъществяват биологичните процеси във всеки жив организъм. Чрез тях се поддържа живота, движението и размножаването на видовете, както и движението на светлината, и записването на спомените за всичко, което се случва под Слънцето. Жизненото (виталното) тяло е изградено от тези четири етери. Но след прекъсването на сребърната нишка и изоставянето на двете тела - плътното и жизненото, които са инструменти за функциониране във Физическия Свят, духът се издига във следващото невидимо пространство – Светът на Желанието. Тук той съществува в тялото на желанието (небесното или астрално тяло, както още е наричано).
След тези думи двамата отлитнаха, оставяйки борещия се за живота пациент на неговата съдба и родителите на Роберт на тяхната мъка. Роберт бе обхванат от внезапно чувство за безкрайна свобода. Нищо повече не го задържаше на Земята. Той можеше вече да се издигне нагоре в небесата и да срещне новия си живот. Сега Роберт бе в своето звездно (небесно) тяло, което незабавно прие облика на изоставеното плътно тяло. Той носеше със себе си и умственото си тяло. С радостен вик Роберт направи няколко премятания във въздуха.
- Ура-а-а! – за първи път той възкликна от удоволствие.
Но Роберт нямаше време да мисли за случилото се. Защото го заобиколиха хора, за които той знаеше, че са мъртви. Той започна да се здрависва с тях.
- Здравей, Роберт. – Някой го потупа по рамото.
- Дядо! – Роберт извика възбуден.
- Толкова е хубаво да те видя отново! – здравата прегръдка на дядо му едва не го “задуши”. Но той бързо осъзна, че тук вече не беше необходимо да диша. Лицето на стареца светеше, разтеглено в усмивка.
След това Роберт потъна в прегръдката на баба си. Сълзи мокреха страните й. Двамата старци бяха точно такива, каквито Роберт ги помнеше. Странното беше, че макар и в прозрачни небесни тела, които преминаваха през земните неща свободно и безпрепятствено, Роберт усещаше допира до невидимите за човешкото око форми по същия начин, както в земния живот. Небесните прегръдки и ръкостисканията бяха крепки и вълнуващи, така както бяха преди на Земята.
- Ха-ха-ха! Надявам се, че не съм закъснял – силен глас накара всички да се обърнат. Един едър мъж на средна възраст сграбчи ръката на Роберт, след което го притисна до гърдите си. – Чаках те, приятелю. Изглеждаш великолепно – каза той, не сваляйки очите си от Роберт. Това беше Пол, приятелят от работата, който почина, когато циментов блок падна неочаквано от крана.
- А-а-а, ти си вече тук! – нечий глас надвика бърборенето.
- Помниш ли ме? – няколко новопристигнали се здрависаха с Роберт.
Наистина той се радваше да види всички тези хора. Беше като вчера. Припомняха си общи случки. Роберт се почувства освободен и щастлив.
- Хайде, елате всички. Нека отпразнуваме! – каза Пол и групата го последва радостно гълчейки нагоре из облаците.
