* * *
Българийо,
На тебе посвещавам тази книга.
И нека тя с невидима ръка
към бъдното с надежда те повдига.
Макар измъчена сега,
макар без водеща следа,
аз вярвам в твойта многолетност.

Защото свята си!
И гордо носиш ти съдбата си!


БЪЛГАРИЙО,
Ти цялата си в мене –
с юнашкото си минало,
със доблестта си.
Ти моя си икона,
с която пазя тук честта си.
А днес те виждам на колене –
разсипана, унила, изтерзана…
И ставаш моя смъртна рана!
Как искам аз да ти помогна!
Опитвам се със твоята съдба
на запад политиците да трогна.
Но не във туй е истината.
Защото помощта е в теб самата,
във твойта многолетна сила.
Аз знам, че устоя
на византийци, хуни, турци и татари,
и не веднъж от руини издигна своето чело,
опази с доблест границите стари,
във бъдното забила своето витло.
Стани. Огледай се. И запретни се.
Разбутания дом отново затегни.
Над скърби и беди със гордост изправи се,
ръцете си в небето протегни.
Защото ако всеки надигне се със вяра,
изпълни сетивата си с любов,
ще заблестиш като икона чудна, стара
и вредом ще се чуе твоя борбен зов.
Стани. Защото ти сама градиш съдбата си
и само ти си отговорна
за горестните сълзи на чедата си.
Защото помощта отвън не ще да дойде.
Търси я в себе си. Във собствената мощ,
за да излезеш от кошмарната безлунна нощ.



Марсиа Малинова - Антони