събота, 28 февруари 2009 г.

В градината на един богат чифликчия расли и се развивали красиви, редки видове цветя. Целият дом – чифликчията, жена му, децата, слугите се грижели за тези цветя: поливали ги, разкопавали ги, чистели ги от бурените. Всичко правели с радост и веселие. И цветята се радвали и казвали, че никой няма такива добри условия, като техните. Някъде в полето расла самотна слива. Никой не се грижел за нея. Тя често си въздъхвала и казвала: Никой човек не се грижи за мене, никой не им се радва, но пак не съм сама. Небето ме мило поглежда, слънцето ми се усмихва, и дъждецът ме оросява. Господарските цветя се радвали и веселили, докато един ден ги сполетяло голямо нещастие: господарите им заминали някъде, напуснали чифлика, напуснали и цветята. Главичките им тъжно увиснали надолу и започнали да вехнат. – Защо сте тъжни? – запитала ги самотната слива. – Господарите ни заминаха, няма кой да ни полива, няма кой да се грижи за нас. - Вижте, моето положение не се изменя. Небето всякога ми се радва, слънцето всякога ми се усмихва, и дъждецът навреме ме полива. Градинските цветя изсъхнали, не оставили никакъв спомен от себе си, а самотната слива продължавала още да живее.
И хората – като градинските цветя, един след други изсъхват и изчезват. Страхливите се събират в общества, заедно да живеят, заедно да се окуражават. Човек е сам в живота. Той трябва да разрешава въпросите си като самотната слива, а не като градинските цветя, оставени на грижите на своите господари. Страхът е чувство, което само предпазва човека от опасности, но не разрешава въпросите. Доказано е, че хора, които живеят при богати, благоприятни условия, умират по-рано от онези при неблагоприятните условия.
Живот вечен, стр24-25, „Петимата братя” НБ, 1949 г.

Първия Български Бутон за споделяне

Няма коментари:

Публикуване на коментар