ЧОВЕКЪТ

Били сме Девствени и непорочни духове,
когато Бог ни е създал,
познавали сме много космични светове,
но себе си човекът не е знал.

И тръгнали сме в път от тръни и бодли,
далеч от Бога – в пропастта,
през редките и гъстите космически мъгли –
до твърдите гърди на днешната Земя.

Загубвали сме връзката със Бащиния дом,
крилете ангелски тежали с прах,
духът от грубост станал глух и хром,
научил що е грях.

Преминали през огъня на страшния Сатурн,
на Сънцето в небивалата мощ,
залутани из сенките на древната Луна
душите ни потъвали във нощ.

Но с опита, извлечен от сълзи и пот,
изстрадал всеки миг,
човек обръща вече своя ход
и търси Бащиния лик.

Нагоре – мигар да пътува векове –
се връща той към своя Бог,
узнал загадките на всички светове,
със поглед бистър и дълбок.

Марсиа Малинова-Антони "Космична поезия"